А бяхме приятели..

Всички се мислим за недостижими,
но идва момент, в който молим: "Помогни ми."
Но вече го няма приятеля любим,
изчезнал е той като дим.

От живота наш сме го прокудили,
но не, защото искал е, а защото сме го принудили.
Изгубили сме ние неговото доверие,
вместо стая в съзнанието,
вече за него сме само предверие.

Самотата в нас се настанява,
на нея душата се поддава.
И сълзите от очите започват да текат.
"Поискай прошка" - не спират да зоват.

Мъст

Помощ от никого не искам,
злото в себе си спирам да потискам.
Добротата моя никой не забеляза,
вече почвам върху всеки да сипя омраза.

Приятели скъпи, гответе се за отмъщение,
от мен ще получите само презрение.
Пред мен във вярност се кълняхте,
а зад гърба ми подли планове крояхте

Сега е време за мъст,
и с ръка на сърце пожелавам "лека ви пръст".
Над гроба ваш аз ще се смея,
да видя вашето падение... ох, как копнея.

Вашето страдание да видя желая,
в ада да се пържите аз мечтая.
Злобата ми на вас е посветена
и въпреки това, съвестта ми остава неопетнена.

Край

Страх безумен ме обзема,
живота той - от мен отнема.
Срещу него не мога да се боря,
в тялото ми той сипе отрова.

Не виждам смисъл битката до край да доведа,
как бих могъл злото сам да победя?
Ето, и желанието за борба се изпари,
духът на войн също се сломи.

Животворните сили тялото напускат,
мислите бясно към смъртта препускат.
Само сърцето не спира да се бори,
битката да продължа то жално моли.

Неговият зов обаче глух остава
и то в обятията на мрака се отдава
.Последният лъч светлина в мен изгасна
и остана тъмнината тъй ужасна.